„Мързелът трябва да влезе в международната класификация на болестите. Никога не се скатавам, не се мотая, не гледам да мина метър, харесва ми да правя нещата изцяло, да влагам повече и повече от себе си!”, споделя харизматичната лекарка и водеща на „Светът на здравето”.
МИНА УЗАНИЧЕВА
За д-р Неделя Щонова денят ще бъде дълъг. Дъщеря й празнува дипломирането си в Английската гимназия в Пловдив, след като е взела диплома и в Англия, а майката иска да бъде до нея в този важен момент. На следващата сутрин заминава на конгрес във Венеция. Работи и по нова книга, в която представя интегрална система за здраве и кондиция заедно с проф. Юлиан Карабиберов – кондиционен треньор на националите ни по баскетбол и волейбол. И често пише нощем. „Спя не повече от 4-5 часа на денонощие. Знам какъв риск носи това. Не се гордея, даже се притеснявам, но се опитвам да сложа активност за 37 часа в ежедневие от 24 и понякога просто се моля Бог да ме пощади. Но пък различните хора имат различни нужди. Леонардо да Винчи например е спял само по 3-4 часа…”, усмихва се лекарката.
Сравнението с Леонардо не е неуместно. Неделя Щонова е сред малкото представители на типа „ренесансов човек” с всестранно разклонени интереси и активности на фона на съвременната тенденция към тясна специализация. Лекар-невролог, тя не се отказва от работата си и като здравен журналист в своето предаване „Светът на здравето” по bTV, подготвя собствен бранд, чийто първи продукт ще е хранителна добавка за концентрация и памет, намира време и за джогинг, тенис на корт, йога, пилатес, пиано, балет, а през пролетта дори спечели петия сезон на шоуто „Денсинг старс” на bTV, показвайки завидна форма и грация под ръководството на професионалния танцьор Атанас Месечков. Не на последно място е нейният дисертационен труд в Медицинския университет в София. Имаш чувството, че е свършила работа за поне три живота напред, но колкото повече постига, толкова по-големи стават нейните планове.
Шах за загрявка
„Като знаех какво ме очаква днес, изиграх партия шах със съпруга си тази сутрин. Вкъщи шахът е на почит още откакто живеехме с родителите ми в Мозамбик. Те работеха там, когато бях дете. Нямаше телевизия, нито много забавления, всяка събота и неделя си организирахме семейни турнири. Това е единствената игра, в която съм се разплаквала, когато загубя, защото го чувствах като крушение срещу ума, логиката и умението си да правя стратегии. А брат ми и баща ми са страхотни, те са математици и с майка ми редовно падахме от тях. Мъжът ми – Валентин Маринов, е архитект, също математик и много обича тази игра. Сутринта му казах: „Хайде да изиграем един шах, да загрея!”. 10 минути блиц партия и ме би! Както често се случва!”, смее се Неделя.
Благодарение на шаха тя от дете научава ценното умение да губиш. И не го преживява твърде болезнено. „Нещата, които ми се случват – победите, загубите, сълзите, щастието, екзалтацията, бездните от тъга – не ги приемам като добри или лоши. Това е част от опита. Не е добре мозъкът да пуска котви в такива състояния. Просто отгръщаш на следващата страница и продължаваш напред.”
След дипломирането на дъщеря си, а преди това – победата от „Денсинг старс”, в какъв етап е лекарката сега? „На осмисляне. Изпитвам и щастие от свободата, защото предаването беше нещо като казарма, в която не съществува друго освен танците. Един ден пътувах по магистралата от София към Пловдив и изведнъж забелязах, че около мен е зелено и има цветя. Казах си: „Пролетта е дошла и не съм я усетила!”. Но с тази свобода осъзнавам и колко много неща имам тепърва да правя. И те изискват цялата ми посветеност.”
Съзнание за мисия
Харизматичната лекарка споделя, че винаги е имала съзнание за лична мисия. Тя ясно си спомня момента, в който тази идея изкристализира в мисълта, че хората имат нужда от „университет по здраве” и точна тя може да го създаде. Това се случва в родния й град – Пловдив.
„Беше на дежурство в клиниката по неврология в Университетската болница „Св. Георги” в Пловдив. Дойдоха двама пациенти в тежко животозастрашаващо състояние, а в отделението имаше само един перфузор – апарат, който дозира лекарството, което трябва да дам и на двамата. Бях млад невролог, току-що завършила, и много се притесних. Запитах се коя съм аз, за да решавам на кого да сложа перфузора! И двамата бяха с наднормено тегло и лошо контролирано кръвно налягане. Помислих си колко много фатални усложнения можеш да си спестиш, ако разполагаш с мотивация и грамотност, за да се предпазиш.
Няколко дни след това виждам обява: „Телевизия „Евроком” обявява конкурс за развлекателен слот”. Отивам там с леко комичен план за действие. Заставам пред комисия от 10 души и казвам: „Предлагам да видоизменим предназначението на слота и да направим здравно предаване!”. Това става на 1 октомври 2000 г. Никой не е чувал за научно базирана здравна журналистика. Шефът г-н Георги Барбудев се обажда на Васа Ганчева и Тошо Тошев и им казва, че лекар иска да прави здравно предаване. Помолих да ми дадат шанс, дълго ги убеждавах, мечтата ми беше да създам телевизионен университет, който промотира превенцията на заболяванията, защото има огромна празнина в здравната грамотност на хората и мащабът на тази мисия е огромен.”
Това е началото – предаването „Преди лекарствата” по Евроком, в рамките на което Неделя снима филма си „Изкушението”, посветен на борбата с диабета. През 2010-а той й носи златната статуетка на конкурса Media Prize в Стокхолм. Следва работа в bTV, предаването „Духът на здравето”, превърнало се на по-късен етап в рубрика в „Преди обед”, а после – и „Светът на здравето” всяка събота и неделя. Говорейки за това, д-р Щонова споменава основните причини за преждевременна смъртност: инсулти, инфаркти, периферна тромбоза, диабет. „Всички те са предотвратими. Това са животи, които биха могли да продължат, семейства, в които би могло да има майка, баща, баба, дядо, но ги няма! И на входа има некролог, защото някой не е бил запознат с превантивните програми, с мотивацията, с желанието да пази най-ценното – здравето!
За 24 години в телевизията съм разказала над 1300 истории от целия свят. Във всички тях героите тръгват от голям проблем: инсулт, инфаркт, ампутация, невъзможна бременност, загуба на любовта на живота си. Но в точка В като феникси от парещите въглени на мъката (обичам този израз!) те си проправят нов път, по-осъзнати. Разказвала съм това, за да покажа, че можеш да обърнеш всеки мач! Човешката природа е пълна с чудеса и никой няма право да казва кой ще живее и кой ще умре. Трябва да се бориш до последно!”
Великият е винаги в работни дрехи
Много преди да я короноват като най-популярната лекарка в страната, Неделя Щонова вече е получила друга корона – за красота. Малко хора знаят, че невроложката е първата съвременна носителка на титлата „Мис Пловдив”. Явява се на конкурса почти на шега, когато е съвсем млада, и го печели. Тази титла фигурира в биографията й, когато предлага концепцията си за здравно предаване. Дали пък в идеята не е замесена и доза суета?
„Когато станах Мис и после, когато ходих не веднъж в Америка за различни специализации, съм получавала много предложения за кариера през външния си вид. Можех да бъда модел и, ако суетата и лесният живот, производен единствено на визуалната реалност, беше важен за мен, щях да съм омъжена за милионер в САЩ, да имам билети за всички опери в Европа и турнири от Големия шлем и да пия чай в 5 часа с дами, които разхождат скъпите си тоалети.
Но аз избрах да уча медицина – 6 години, да взема специалност „Неврология” – 4 години, 3 години да пиша дисертация, 24 години да правя образователно предаване. Избрах да живея живота си през трудолюбието, всеки ден да събирам по малко, като пчеличка, без да спирам. Любимият ми девиз, записан в детската ми стаят преди години: „Недельо, запомни, великият е винаги в работни дрехи!”.
Суетата и нещата, производни на външния вид, не ме блазнят. Но красотата, доколкото я имам, ми помага. Операторите на предаването например казват: „Ако не го правеше ти, нямаше да го гледаме”. И си мислиш: „Ако Бог ти е дал приятна визия, защо да не я използваш за добро? Ако начинът, по който изглеждам, помага да хората да задържат вниманието си върху това, което правя, защо не?”
Освен това съм забелязала: каня гост, който е академичен човек, професор, прави наука, но, отдаден на това, спира да се грижи за себе си и допуска, например, наднормено тегло. Разговорът е чудесен, но коментарите са: „Този, вместо да ме учи, по-добре да оправи себе си!”. Жестоко е, защото този човек е като обущаря, който е бос, защото се грижи за обувките на другите. Отдадени на своите пациенти, много лекари забравят себе си, но даже в самолета предупреждават: при авария най-напред се погрижи за себе си. Когато си в кондиция, си добър професионалист, родител, приятел – човек.”
Философия на дългата игра
Д-р Щонова изповядва философията на дългата игра, която изисква ежедневна работа и постоянни натрупванията на знания и опит. Къде се корени тази нагласа? „Аз съм дете, създадено с много любов, но не съм се появила лесно. Родителите ми са ме чакали много дълго. После самата аз се борих 10 години, за да стана майка. Виждала съм и примери на много хора, които искат да имат дете, но не могат. Животът понякога се ражда много трудно, а често изобщо не се случва и мисля, че ако си бил целунат от божествения шанс да те има на земята, трябва да дадеш ответен дар. Когато развиваш себе си и личната си идентичност, се отблагодаряваш на Бог за шанса да те има. Човек може да вдигне средата около себе си единствено до степента на своята лична идентичност. Ако съм токсичен, вечно недоволен и мрачен персонаж, въвличам всички около себе си в своя мрак. Но ако летя, ще опитам да вдигна и другите.
Тези малки стъпки, с които вървя напред, са част от философията на дългата игра, в която съм влюбена. Аз краткосрочна връзка с живота си нямам, нито краткосрочен проект. Единственото, което прави изключение, е луминантният шах за 3 минути на партия с по няколко секунди на ход – чудесна превенция на деменция.
Битува мнение, че когато хората остаряват, минават в по-ниска категория. Но опциите са две: или си на 20-30 години, млад, красив, а после става нещо с теб и се превръщаш в тъжен некролог, или се стремиш да си като красива катедрала. Не обичам клишетата, но обичам катедралите. Те са създавани дълги години и в това има толкова красота! Правила съм интервю с един от най-футурстичните учени – Обри де Грей, развил програма, според която можем да живеем поне до 100 години (друг е въпросът дали искаме). Няма нужда да сме болни, обездвижени, наднормени и инвалидизирани. Напълно е възможно да остаряваме красиво, да матеболизираме времето по грациозен начин. Но за това се изисква да си постоянен и наясно с посоката в своя живот. Защото всеки може да бъде красив на 20 и 30 години, но после имаш лицето, тялото и клиничния статус, които си си изработил.
Мозъкът повтаря модели, той е невропластичен. Ако си свикнал да си мързелив, да се самосаботираш, да лентяйстваш и недоволстваш, изисква се много внимание, за да обърнеш мача. Ако си свикнал да си дисциплиниран, трудолюбив и да знаеш, че е важен процесът, дори когато падаш и боли, и те предават, ако не се спъваш в ежедневните локвички, ямки, нечистоплътни хора и сценарии, животът е прекрасен. Това е начинът да бъдеш в дългата игра.”
Глупаво е! Да го запишем на пиано!
Едва ли някой, който е гледал предаване на д-р Щонова, бил е неин пациент или просто е имал възможност да поговори с нея, би повярвал, че някога родителите й са смятали, че няма кой знае какви заложби да учи. Нещо повече – директно са я обявили за глупава, когато е била дете.
„Майка ми е учител, а брат ми е година и половина по-малък от мен, расли сме като близнаци. Много ясно си спомням как една вечер в Мозамбик, родителите ни гледат нашите тетрадки. На Васил е идеална, а моята – пожар! Цялата в червено! Майка и татко казаха за мен: „Че е глупаво, глупаво е, да се молим поне да е здраво! Математичка няма да стане, хайде да го запишем на пиано!”. Усещам го, все едно беше вчера! Но нямам травматичен спомен. Научила съм се да не поддържам негативна фиксация съм нищо. Естествено, в живота се случват брутални неща, но не пускам котва в тези състояние. Дори някой да ме обиди, взимам градивното от критиката му. Така от „Глупаво е!” взех позитива – ще ме запишат на пиано!
Учителят ми се казваше Аурелио, португалец, живееше на 7-ия етаж, няколко етажа над нас в същата сграда. В дома му имаше френски прозорци – от горе до долу. През тях виждаш Индийския океан, огромни приливни вълни, лазурно небе, красота! И едно пиано в стаята! Започна да свири и виждах как лявата ръка прави нещо, а дясната – нещо съвсем различно. Хипнотизирах се! Бях на 8 години и не бях виждала човек да свири на пиано. Попитах как е възможно двете ръце да правят различни неща, а той каза: „Мисли, Неделя, мисли! Главата ти е дадена само за да мислиш!”.
Така се влюбих в пианото! Никой никога не ме е карал да свиря, просто ме теглеше. Като отивах на уроци, взимах стълбите по две-три наведнъж! Летях! Сега вкъщи имам две пиана. На едното свиря джаз, на другото – класика. Покрай проект в „Светът на здравето” Благородна Танева – международно признат преподавател по цигулка, ме покани да изпълня нещо пред Музикалното училище. Аз съм аматьор, но много се зарадвах! След това сме правили джем сешъни на четири ръце с Боби Вълчев, който е подгрявал Том Джоунс и от 11 години преподава пиано в Дубай.
В Париж се озовах в интересна ситуация преди години. Отидох на специализация, но ми откраднаха парите и документите, а трябваше да си платя хотела. Точно срещу него беше пиано барът на Шарл Азнавур. Отидох там – когато съм тъжна или тичам, или свиря на пиано. Щом пианистът на бара излезе в почивка, му разказах ситуацията, в която съм, и помолих да посвиря. Той се съгласи и след 15 минути каза: „Много си добра! Искаш ли да посвириш още половин час, защото имам среща?”. Разбира се, че се съгласих! На пианото имаше голяма синя чаша, в която хората оставяха по нещо, ако са доволни. Когато пианистът се върна, взе парите в нея и каза: „За теб са! Много ти благодаря!”. Бях толкова щастлива! Една седмица свирих в този бар, за да си платя хотела. Това са най-красиво спечелените средства в живот ми!”
Да импровизираш Моцарт
На фона на розовите облаци, върху които като ли се носи разговорът с д-р Щонова, се оказва, че тя явно е от хората, които знаят как да си „направят лимонада”, когато животът им „поднася лимони”. Така станало и в школата по пиано в Пловдив, която посещавала след завръщането си от Мозамбик заедно със своето семейство. До днес помни деня, в която просто я изключват от нея.
„Бях в седми или осми клас и трябваше да свиря на концерт сонатина на Муцио Клементи. Знаех я, но никак не ми харесваше. В същото време разучавах Турския марш от Моцарт. Божествен! Първата част я знам чудесно, втората – не. На концерта конферансието казва: „За вас ще свири Неделя, сонатина от Клементи”. Излизам и в мен се пробужда бандитски глас: „Тук има публика, пиано, знаеш първата част на Турския марш – нещо, което ти е на сърце. Конферансието е казал, че ще свириш сонатината, обаче ти си изсвири Моцарт!”. И с цялото си дръзновение започвам да свиря Турския марш! С периферното си зрение виждам, че ръководителката – другарката Вълканова, чува всичко… Изсвирих първата част, но втората започнах да бъркам.”, разказва Неделя и сяда зад пианото. „Нека покажа!”, казва тя и започва да свири. Пръстите й заиграват по клавишите и зазвучава началото на популярното произведение на Моцарт. След това изсвирва и втората част – как трябва да звучи и как я е представила в онзи решаващ момент. „Вместо да спра, започвам да импровизирам и обръщам в джаз. Другарката Вълканова се изстрелва на сцената, хваща ме за врата и казва: „Ти ще джазираш Моцарт? Това беше последният ти ден в тази школа!” И ме изгони”, смее се лекарката.
До ден днешен тогавашната й учителка е нейна приятелка, а синът й е създал дигиталният пакет на предаването на Неделя. Но след този случай заниманията й с пиано остават за вкъщи. На тяхно място се появява балетът.
„Творецът в мен искаше да се изявява. Отидох в танцово студио „Ритъм”. Учителите ми бяха Тошко и Ели Балтаджиеви. Първото, което Тошко каза, беше „Недельо, няма да маркираш движенията! Тук си, за да ги направиш в пълния обем, изцяло, на 100 процента!”. Това ми остана като знаменател за цял живот. Никога не се скатавам, не се мотая, не гледам да мина метър, харесва ми да правя нещата изцяло, да влагам повече, повече и повече от себе си!”
За класата и контрола
За нея често казват „Има класа!”. Какво е класата за д-р Щонова? „Това е висша форма на интелект. На осъзнатост. На смирение пред чудото на живота. И според мен човек трябва да опитва да бъде три неща: стилен, класен и благ. Трябва да има желание да се учи и образова, да говори и пише граматически правилно, да има уважение към добрите обноски и нещата, които причинява на душата и сърцето си, да има красиво, кондиционирано и поддържано тяло. Да се движи изправен, с плавна, мека и гъвкава походка. Това е вътрешната необходимост да останеш благороден, каквото и да ти се случва, да си държиш главата изправена, без да си арогантен, надменен и груб. Да имаш респект пред себе си и пред живота. Да минаваш през света изящно.
Голямата балерина Карла Фрачи ми създаде еталон за класа, когато я видях в Милано преди години. Зам.-главният редактор на „Кориере дела Сера”, Марио Папагало, ми уреди интервю с нея. Толкова беше изящна! С бели дрехи, без грим, чисто лице – човек, който свети. Нямаше ботокс, силикон, тунинг. Беше семпла, сдържана, държеше си главата високо изправена и не изглеждаше нито самонадеяна, нито арогантна. Спомням си думите й: „Имаш нужда от контрол, за да бъдеш свободна!”.
Първо учиш класиката – от нея идва контролът във всичко. Границите са много важни за мозъка. Мислим, че свободата е страхотно нещо, но той обича дисциплината и правилата. Побърква се, когато е в състояние на хаос. Контролът те прави свободен. Лично аз се чувствам най-свободна, когато съм най-заета.”
Не деля
Неделя открива нетрадиционен смисъл в своето име. За нея то не произхожда от последния ден в седмицата, освободен от работа, а означава „не деля”. Тя не разделя активностите си една от друга, а на свободното си време гледа като на бяло петно, което трябва да запълни. „За мен мързелът трябва да влезе в международната класификация на болестите, а съм свободна, когато творя. Веднъж имах мъничко време и реших да направя семинар в зала „Универсиада” – да говорим за мозъка, за невропластичността, как се изграждат нагласи и емоционален интелект, как човек поддържа мотивация. „Ако дойдат 50-60 души, ще е успех!”, каза мъжът ми тогава. Хванахме се на бас! Направих семинара на 9 юни – рожденият ден на дъщеря ми Лили. Залага се пукаше! Хората бяха пътували цяла нощ от всички краища на страната, защото бяха жадни за вдъхновение, познание и мотивация.
Така че свободата не идва от лентяйстването. Човек може да релаксира и когато свири или спортува, а при мен всички е свързано: пианото, танците, медицината, родителството, защото всичко това е производно на човека, който съм аз. Харесва ми да пътешествам в различните зони на мозъка. Затова и станах невролог – обхождам мозъка и тествам неговите лимити. Интелигентният мозък има много разклонения, връзките между невроните непрекъснато се разрастват и, колкото повече се трудиш, толкова е по-добре. Като научиш Турския марш, в мозъка се случва нещо. Когато се научиш да играеш тенис – аз съм лекарска шампионка по тенис – се случва нещо друго. Усетиш ли вкуса на загубата, като направиш анализ на грешките си, това е прекрасен процес на израстване! Завършваш медицина – интелектуално предизвикателство. Пишеш дисертация – друг модел на мислене, създадеш здравно предаване – по онова време това беше като бяла поляна, покрита със сняг, няма нито една стъпчица на нея и ти тръгваш… можеш да повлечеш всички след себе си и да се срутите заедно. Но път се проправя с ходене. Да научиш танц, да плуваш, да играеш йога, да караш ски, да пееш, да прощаваш, да се себенадмогваш, да пишеш книга… във всичко това две и две не прави четири.”
Черните лебеди на ежедневието
„Вдъхновяват ме влюбени възрастни двойки. Това укрепва вярата ми в непреходността на любовта. Всичко ювелирно, което подчертава колко е важно да имаш култура, разум, образование, за мен е вдъхновяващо. Дори в начина, по който човек минава през развод, трудна диагноза, уволнение, разбита мечта, може да има ювелирност. В „Денсинг старс” имах толкова травми! Синини, кръвоизлив, съмнения за руптура на капсулата на бъбрека, не можех да отворя хладилника от болка. Вариант е да кажеш: „Ужасно е, ще се откажа!”. Но си казах: „Можеш да повлияеш начина, по който възприемаш болката!”. Любимият ми момент от „Денсинг старс” е една поддръжка. Беше много трудна, на сцената сбърках, но продължих в завърших танца. Франциска Йорданова от журито тогава каза: „Макар че сбърка, ти беше победител”. Защото в живота често не успяваш да вдигнеш поддръжката идеално, плановете ти се срутват, нещата не стават, както ги мечтаеш. Насим Талеб (есеист и икономист – б.а.) казва, че това са „черните лебеди на ежедневието”. И всичко зависи от начина, по който ще минеш през тях.
Лечението чрез смисъл на Виктор Франкъл (австрийски психиатър – б.а.) – той казва: „Онзи, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как”. Вместо да се срутя и да спра в средата на нищото, се самонадмогнах и всички стъпчици, които бях натрупала през пианото, балета, медицината, защитата на дисертацията си, ми се притекоха на помощ и публиката не разбра, че сме сбъркали.
Защото за мен да живееш, без да се опиташ да разтегнеш лимитите на душата, мозъка, физиката и потенциала си, е престъпление. А това е възможно, когато не делиш нещата, а летиш в устрем към своята цел.”
